Биология на гладуването
Един от най-известните и често цитирани класически експерименти в науката за храненето е проведен от проф.Анхел Кейс в лабораторията по физиология на университета Минесота. В края на Втората световна война голяма част от населението на Европа е изтощено от продължително гладуване. По това време науката знае малко за физиологичните и психологическите ефекти на гладуването и как трябва да бъдат захранени (хранителна рехабилитация) хората, преживели продължително протеиново и калорийно ограничаване.
Основната цел на експеримента в Минесота е да се изследват физическите и психическите ефекти от гладуването, приложено върху 36 здрави мъже. Участниците в експеримента са наблюдавани първо при нормални (изходни) условия, след това в условията на полугладуване и накрая са проследявани в условията на рехабилитация. Проучването започва през ноември 1944 г. с период на стандартизация от 3 месеца, в който мъжете получават около 3200 kcal (13 389 kJ) храна/ден. Това е последвано от 6-месечен полугладен период, започнал на 12 февруари 1945 г., в който те получават ~1800 kcal (7531 kJ) храна/ден. В периода на полугладуване диетата им отразява тази, на която е преживявало населението в засегнатите от войната райони на Европа, т.е. картофи, ряпа, черен хляб и макарони. Последните 3 месеца са период на хранителна рехабилитация, в който мъжете са разпределени на случаен принцип в една от 4-те групи, захранвани с различен прием на калории.
По време на проучването на участниците са възложени различни домакински и административни задължения в рамките на лабораторията, позволено им е да участват в университетски класове и дейности. От участниците се очаква да вървят 22 мили (35,4 км)/седмично и да изразходват 3009 kcal (12552 kJ)/ден. По време на експеримента на участниците са направенимногобройни тестове. Телесното тегло, размерът и силата са отчитани периодично, основните функции са проследени с помощта на рентген, електрокардиограми, кръвни проби и метаболитни изследвания. Направени са им психомоторни тестове и тестове за издръжливост, тестове за интелигентност. От всеки участник се изисква да води личен дневник по време на експеримента. Резултатите от експеримента са публикувани от Кейс и колегите му през1950г. в двутомната монография "The Biology of Human Starvation". По-подробно прочетете тук.
За 6-те месеца на полугладуване участниците губят приблизително 25% от изходното си тегло, с течение на времето те стават все по-раздразнителни, слаби, замаяни, уморени и по-неустойчиви на студ, с косопад, намалена координация,
болки в мускулите и липса на интерес към секса. Храната се превръща в основна грижа и дори в мания. По време на фазата на рехабилитация някои от тях се нуждаят от около 4000 калории дневно, за да започнат да се възстановяват, но въпреки голямото количество на приеманата храна, не успяват да се заситят и не получават облекчение от глада си.
През последните няколко десетилетия в сверата на здравеопазването доминира т.нар "Здравна парадигма ориентирана към теглото". Приема се, че наднорменото тегло вреди на здравето, поради което хората трябва да отслабнат, за да бъдат здрави. Приема се, че ако човек има достатъчно воля и мотивация, може да ограничи храната си, да увеличи движението си и да постигне нормално телесно тегло. Приема се, че това е лична отговорност и ако не успее да отслабне, вината е само негова.
Вярно ли е всичко това?
Впродължение на 17 години събирам старателно доказателства "за" и "против". Днес отговорно твърдя, на базата на практическия си опит и прочетеното в научната литература, че в голяма част от случаите това не е вярно. Твърдя, че не всички хора могат да достигнат нормално тегло (според общоприетите норми за ИТМ. Твърдя също, че не са виновни за това, и че ако въпреки всичко успеят,ще е за кратко и че вредите за здравето им може да се окажат по-големи от ползите. Много хора ще трябва да се подложат на продължително полугладуване, стремейки се да стигнат до "нормата" и някои от тях ще развият симптомите описани от Кейс още преди да успеят да преминат от категорията "затлъстяване" в "наднормено тегло"
Етично ли е да ги насърчаваме и/или да изискваме от тях да "нормализират" теглото си?
Сега определям себе си като един от застъпниците на идеята, че е необходима промяна на здравната парадигма и хората трябва да бъдат насърчавани да правят промени, които ще подобрят качеството им на живот, а не да се стремят да достигнат ИТМ<25.